МНОГО ОТ НАС ПОЗНАВАТ МИЛЕНА ЯНЕВА ЛИЧНО, А ДРУГИ СА ЧУВАЛИ НЕЙНИЯТ ГЛАС В ТРУДНИТЕ СИ ЖИТЕЙСКИ МОМЕНТИ.
ЖЕНАТА КОЯТО ПОКАЗА СВОЕТО ЛИЦЕ И ПРЕВЪРНА ДУШАТА СИ В ПРОЗРАЧНА.

Жената говорила с повече от 500 000 души показва своето лице в книгата си “Прозрачна Крепост”

Едва ли има по-голяма загадка от същността на човека. Тя е крепост. Тази тайнственост, която е забулена ни кара да търсим отговор на редица въпроси. Тогава е нужен някой, който да е до нас, на който да повярваме. Пред него душата ни става прозрачна.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Коя съм аз?

Нека влизайки в моята “крепост” ме видите.
Подавам ви ръка, за да ви разведа през крепостта.
Как се роди книгата?
Тази книга писах дълги години в съзнанието си, но все ми бе трудно да поставя началото. Не ми стигаше нужното търпение.
Дарбата – способността да прозирам в душата на хората роди творбата ми. Посвещавам я на всички вас, защото зная, че я чакате. Написахме я заедно – от разказаното от вас почерпих повече мъдрост и сили и онзи опит, който ми бе нужен за да творя. Така чрез вас научих своят най-голям урок – искаш ли да се подготвиш за житейска битка – трябва най-напред да се пребориш с малките – ежедневните. Да се научиш на твърдост и постоянство. Но ако в малките – почти навсякъде ми се налагаше да разчупвам “леда” – то тук – в написването – това не ми бе нужно, защото знаех, че плувам в свои води , а вие с доверието си ми гарантирахте “попътен вятър”.
Разделям живота си на етапи.
На 33 години като зрял човек, аз съм доволна, че изпълних (на този етап) своята човешка мисия – оставих написан отговор на всички въпроси, които се ми задавали през годините. Така създадох нещо, което да остане.
Тази книга аз нарекох “бумеранг на доверието”.
Тя е моята изповед.
В нея разкрих душата си, показах лицето си – истинското.
“Прозрачна крепост” беше моя житейски изпит. А дали съм издържала изпита ще разбера по вашата оценка след като сте я прочели. Едва тогава ще прозрете какво се крие зад крепостта.

Вземете своят ключ за дома – ключът към сърцето ми!!!

Идеята: Като попитам някой как живее – той казва “Накъдето ме духне вятъра” Друг на същия въпрос отговаря: “Вятърът на промяната всеки ден ми поднася нещо ново”.
Моят труд ще е цялостно завършен, ако помогна на всеки след прочита да съумее да превърне живота си в празник и да осъзнае какъв подарък да подари на човека до него.
Да стане поне частица по-добър.

“Прозрачна крепост” е основно за човешките взаимоотношения.

За всеки, който се чувства самотен или неразбран.
Често казваме “ох, като пате в кълчища съм”. Така съм се оплел, като в паяжина. Не ми стигат сили вече. Как да си разреша проблема?”
Не се ли оплитаме самите ние – незнаейки как да си помогнем. Не си ли създаваме самите ние болката.
В книгата давам отговор на въпроса – как да си помогнем при възникнала трудна житейска ситуация, кое е “препъни” камъчето, което ни спира в стремежа си да живеем по-добре.

Съдържание:

Глава І – “Среща със себе си”
Години наред аз търся отговор за смисъла на човешкият живот, кое пречи на хората да се търсят и дали изобщо правят опит, дали не трябва най-напред да потърсят себе си, а като всеки се срещне със самият себе си и си отговори на въпроса – кой съм аз, какъв искам да бъда. Близо ли съм до представата за изградена стойностна личност.

Глава ІІ – “Различни лица”
Колко различни сме хората, но колко еднакви са нашите мисли. Да си отидеш?! За да разберат другите, че не могат без теб. Да останеш?! При истината, при истинския човек – за да се търсите... Да се завърнеш отново, за да не те заменят с друг – или само защото знаеш – че те чакат.

Глава ІІІ – „Да си затворим ли очите, или да прогледнем”
Тази глава е и ... за болката от самотата. Някой си е тръгнал от нас, ние се чувстваме самотни. Боли. Всеки ден аз присъствах на тази безкрайна човешка мъка.
“Самотен съм. Приятелката ми си тръгна от мен преди година. Чух, че се е омъжила за друг. Дали това е истина. Да чакам ли още да се върне или да търся друго момиче, с което да осмисля живота си.”
“В брака ми е хаос. Живеем под един покрив, а не се разбираме. В почивните дни вместо с мен той е със своите приятели, които дори и не познавам. С него съм, а съм сама. Започвам да си мисля, че не съм нужна никому. Защо не успявам да намеря, някого, с когото да си пасваме Къде греша? Не съм пълноценна и в работата си така.”
Тази глава от книгата ще ви накара да прозрете в разликата да чакаш. Когато другият си е тръгнал от теб – показвайки чрез думи или чрез дела – Аз съм до тук.
В тази глава от книгата си се спирам и на друг важен въпрос – за търпението. Кога “прелива чашата” и кога важи “Искаш ли да победиш, умей да търпиш”. Можеш ли да търпиш до безкрайност унижения, зависимост, насилие. Не загубваш ли така – себе си?
Част от въпросите в TV интервю с Милена Янева

НЕКА НИКОГА НЕ ЗАКЪСНЯВА СРЕЩАТА НИ СЪС СЕБЕ СИ

– Към кого се обръщаш в книгата си?
– Както всеки автор на книга, така и аз желая книгата ми да достигне до голям брой читатели, затова спокойно мога да уверя, че всеки докоснал се до нея ще намери по нещо за себе си, ще се познае в нечий изграден от мен образ, ще види своето истинско лице. Тази моя творба е един вид тест за всеки от нас дали е достоен за уважение. “Прозрачна крепост” е най-вече за хората, които се нуждаят от подкрепа, търсят протегната ръка от приятел.
– Кой е най-често задаваният ти въпрос?
– Много са въпросите, защото героите са различни и различни неща ги вълнуват. Сменила съм само имената, но преобладава въпрос: “Искам да се променя, но не зная откъде да започна?!”
Това е и моята идея, която прокарва път в същината на написаното – към стремежа ни към позитивна промяна, как можем да си помогнем сами.
– Кое най-вече ни създава пречка да вземем дадено решение, както ти го наричаш – кое е това “препъни камъче”?
– Лутането между въпроса “дали” и “или”. Дали да направя това, или да не го направя? Дали да съм лош или добър? Дали да поема по този път или по другият? Ние търсим отговор кое от двете неща да изберем – коя е алтернативата.
– Пишеш за трудните моменти, които ни сполетяват в живота на всеки от нас...
– Да, на всеки му се е случвало да преживее труден момент. Така сме устроени, затова сме различни, вътрешен усет за борбеност в създалата се ситуация, други униват, вдигат ръце и се предават. От самите нас зависи какви ще бъдем, от потенциала на вътрешната ни енергия изхожда колко дълго ще продължи трудният момент. Нека всеки направи своята равносметка, в минутите в които остава насаме със себе си за трудните си мигове – много ли са били, колко са продължили, кой и кое ни е помогнало да се справим с тях по-лесно и бързо. И носим ли вярата, че щом сме силни и знаем как ще преодолеем трудното и то всеки изминал ден ще става все по-малко трудно. Повярваме ли във всичко това, ние усещаме и силата, която ни пази. Какви уроци сме си взели от всички премеждия, които ни се случва – извадете своята поука, научете своят урок.
– Преживяла ли си и ти трудни моменти?
– Изпитах на плещите си много трудни житейски ситуации, как бих писала за всичко това, ако не го бях преживяла. Щастлива съм за едно – че всички изпитания, препятствия, които срещах по пътя си завършваха с добър финал. Това е още едно потвърждение, че правиш ли добро, добро се връща. В трудните моменти си давах отговор какъв индивид съм – дали вечно хленчещият или другият – стъпил здраво на своите нозе, уповавайки се на себе си, и на вярата, че доброто ще победи.
– В книгата си засегнала и темата за порока. Кое тласка хората към него?
– Всичко което не е дозирано е отрова.
Установила съм от разговорите с много хора, че освен самотата, пълното охолство или другата противоположна крайност – липсата на средства, комплексите тласкат хората към даден порок. В най-често срещаните случаи това е злоупотребата с алкохол. Всеки може да се справи и да помогне – било на негов близък, било за него самият. Показала съм начини в творбата си. Тази тема е доста наболяла в действителността ни. Нека всеки решил да се справи поеме моята “подадена ръка”.
– Кое е главното, което свързва теб и хората?
– Сродната душа. Бих желала, всеки да ме възприеме по образа, който си е създал от книгата и когато превърнем в реалност нашите срещи да направи съпоставка. Ценя и самобитното у всеки. Точно това – самобитно, индивидуално създава у нас хората – потребността да се търсим един друг, да откриваме приликите и разликите.
– Търсим човека.
– Да истинският. Чрез “Прозрачна крепост” намерих най-достъпният начин да изградим моста помежду ни.
– А занапред ще пишеш ли?
– Да. Въпреки друго да съм завършила – висше образование по специалност “Международен туризъм”, но така се случва понякога – човек, дори и да се стреми да прави друго, Бог определя какво. Съдбата малко си е изиграла своята роля. Предначертала ни е какви да бъдем. Често пъти ние се лутаме в лабиринта от случаи и постъпки, които живота ни поднася. Така търсим себе си! Но винаги оставаме там, където знаем, че най-много сме нужни. Въпреки да е трудно. Това е нашето призвание. Така и аз – открих своето призвание в писането. Още от дете пишех по нещичко и вярвах, че ще дойде ден, в който всеки нуждаещ се от подкрепа и кураж да държи в ръцете си – моето слово, а прочете ли я да му носи късмет, защото е написана с много любов. Самата книга е жива, тя говори, тя е все едно си се срещнал с мен, с приятеля…
Благодарна съм на съдбата за многобройните контакти, които имам с различни хора.
Сега подготвям още 3 книги, сродни на “Прозрачна крепост” и нейно продължение. Всяка носи своят колорит, всяка е различна и интересна сама за себе си, ще ги обединя под общото заглавие “Ключът за дома” или “Нишката”. Предстои излизането на първият ми роман, само ще спомена, че заглавието ще е под форма на оксиморон отново.
Нека оставим всичко това на времето!
Само знайте-имам сили в изобилие-ще го направя!!!
– “Ключ за дома” – интересно заглавие. Посочва на читателите каква е енигмата в заглавието???
– Енигмата ще разберете по късно, тогава ще разбуля напълно живота си, освен, че превърнах душата си в “прозрачна”. Но нека има и ПОСЛЕ…
– Кои човешки качества не търпиш?
– Насилие, безсилие, “ресентимент” или т. нар. скрита омраза. Чуждо ми е лицемерието. Нека сме с истинското си лице, през него прозира душата ни – нашата крепост.
– За какво мечтаеш и към какво приканваш хората?
– Мечтая за свят с повече добро, с чистота в човешките отношения. Нека не е утопия. Моят девиз от дете е: “Прави добро и обичай хората, па макар и затова че те са само хора”. Какво е да направиш някому добро да си съпричастен към болката от чутата човешка драма. Да превърнеш преживяното в съпреживяно. Ако си кажем с утеха “Ех има и по-лошо...” Така няма да живеем по-добре. Нашият житейски дълг е да направим лошото все по-малко лошо, а не да се примирим със своята орис, хвърляйки паралел между себе си и другият, който е по-зле от нас.
– Кое би могло да те натъжи?
– Болката, породена от живата реалност на породената човешка драма – тежи. А има ли тежест – човек е тъжен. Тъгата тежи. Това е и моят копнеж. Копнея да направя така, че чрез своята мисъл да ви подскажа – ако не искате да ви боли, не причинявайте болка – Хора! С какъвто бумеранг замерим, такъв ще ни бъде върнат. И с колко по-силен замах е изстрелян, толкова по-бързо ще се върне при нас. Не съм учителка, но всичко до което съм се докоснала (а то е много) ме е поучило.
– Известният литературен критик Константин Еленков даде блестяща критика за книгата ти. Той я нарече “Истинска, жива книга – протегната ръка”. Какво е протегнатата ръка?
– Когато си в труден момент, когато се чувстваш неразбран е важно да чуеш нечий любим глас, за да изпиташ онзи допир, който само подадената ръка може да ти даде и онова свещено усещане, че не си сам. Протегнатата ръка е нужда. Тя е търсене. Нещо, което го имаш или искаш да го намериш, да го докоснеш, да го задържиш здраво. Понякога „протегнатата ръка е онзи разговор, който ни е нужен. Някои казват: “Изслушай ме”, а щом е потърсил теб, то той е оценил потенциала ти от качества, с който знае, че ще му помогнеш. Ако си посочил правилният път няма да има фрази като: Писна ми от “него” или той пак ме пита за едно и също.
– Не се ли изморяваш много от чуждите проблеми, които чуваш?
– НЕ! Нищо човешко не ме е изморявало, когато е зов за помощ. Била съм по отговорна, защото точно мен са избрали всички, които имаха потребност да чуят гласа ми или да ме видят. Това е и полето на моята работа – там, където се чувствам цЕнен и ценЕн. Когато работя обичам да си върша качествено работата. Ценя максимата “Качество с покритие”. В моята дългогодишна практика съм доволна, че няма човек, превишил с мярката. Ето още едно потвърждение, че си ме ценят хората. Щастлива съм, че контактите ми са на база доверие и винаги е било оправдано – взаимно. Поставила сам си и друг критерии, по който избирам своите приятели и партньори – така си го наричам – взаимен тест по човешки-не е трудно да го издържиш, стига да си лоялен и прозорлив, да надникнеш в душата на другия-в крепостта му и да се усъвършенствате взаимно-като стойностни качества, но то е най-вече усещане, ухание на мирогледа след това и протегната ръка.
– Не се ли боиш, че показвайки пътя, все по-малко хора ще те търсят за помощ?
– Ще използвам фраза на любимия ЧУДОМИР – “... пестете ми времето”
Аз, затова създадох тази своя творба, за да остане. От 758 листа аз редактирах всичко 17 пъти, за да излезе тя в този си сгъстен вид, за да улесня читателя, каквото му е нужно да го намери в “ПРОЗРАЧНА КРЕПОСТ”, най-много ще бъда доволна, ако е попаднала в ръцете на читатели умеещи да четат и между редовете – тук вече съм събрала цялата своя философия, приложната психология и случки от … “нещата от живота”.
Всеки от нас ще се познае някъде, в някой кадър, ще си каже – о-о-оо това се е случило и с мен, да и моето присъствие в книгата е внушително, но нека оставя на вас – вие да ме “потърсите” …, нали всичко в живота тръгва с една единствена дума – “АЗ ТЪРСЯ”, а знаем ли какво – то се постига – нека да вярваме и… същевременно да сме ТЪРПЕЛИВИ! Всеки ще пожелае да я има като настолна книгата ми. Така ще съм по-полезна за другите, а и за себе си ще имам повече време да доизградя и другото започнато от мен.
Тук последва дълга пауза – операторът спря – всички се бяхме замислили – минути, в които останахме “насаме със себе си”

Продължение към втора част “ЖЕНАТА С ТРИТЕ СЪРЦА”

– Как да се променяме към по-добро!?
– Само като се пречистваме. Като не таим злоба. Само човекът, който не е дал воля на своя потенциал таи в себе си това качество и точно то е неговото “препъни камъче” както в личния така и в професионалния живот.
– Ти си успяла жена. Би ли дала съвет на жените как да успеят?
– Да, успях да постигна това, което си бях предначертала до тук и най-вече съм горда, че се съхраних човек, достоен за уважение. Бих желала да дам една препоръка – за да успее човек да постига целите си, нека бъде постоянен и най-важното знае своят път. Нека има нужното търпение и помни, че всичко се постига с много труд. Е ще има трудности, но нека ги приемем като предизвикателство, спрямо силите си, ще има и някой, който ще иска да ни подлее вода – за жалост това също е предизвикателство на устояване на сила и упоритост да продължим по пътя си към целта. Често ми се случва да чуя – “Изморих се. Срещам трудности”. Тогава си представям премръзнало от студ врабче. Къде да се скрие? Треперейки, то усетило, че е затиснато от голям товар. Кое е това, което се спусна отгоре ми за да ме стопли? – попитало то. Леко се обърнало и видяло да отминава крава. Тя облекчила своята “голяма нужда” без да забележи малкото врабче и така го стоплила.

Откъс от книгата: Прогони самотата от сърцето си!

ДА СИ ЗАТВОРИМ ЛИ ОЧИТЕ ИЛИ ДА ПРОГЛЕДНЕМ

Много често млади момичета ме търсят, за да изплачат мъката си. С треперещ от болка глас в слушалката звучи тъгата: “Той ме изостави, а казваше, че държи на мен. Имахме съвместни планове за бъдещето. Разбрах, че си имал и друга. Не искам да повярвам, че съм му била поредната бройка. По пътя в търсенето си на истинския мъж как да се предпазя от Дон Жуана? Страхувам се, ако отново намеря някой да не ме изостави!”
Мило момиче този, с който си била, както ти го нарече тип “Дон Жуан” той не те е изоставил, защото никога не е бил до теб. По това ще познаеш истинския – този, който ще остане винаги до теб – в радост и мъки. И вярвай в едно – че ще го срещнеш.
Едва ли досега си разбрала, че си се задоволявала с малкото и за да не си сама си затваряла своите очи. А човек, задоволяващ се с “малкото” се превръща в просяк, молещ за “къшей” любов. Все едно са ти дали голяма, много голяма чиния вътре с една малка трохичка нежност и ти ще заспиш спокойна, хапвайки я, че и днешният ден си сита.
– Кое е по-стойностно – колко голяма е чинията или сложеният залък в нея?
Чинията оприличавам с външния вид на човека. Всеки би искал да има мъж – “мачо”. Красавец. Но и не всеки Дон Жуан е мачо и обратното. Всеки индивид търси идеала си – външен първо. Като примерът с чинията, който ти дадох – като ти я подават гледаш изработката, украсата, формата й и по това дали е супник или плато избираш храната в нея. Дали да я “сърбаш” с черпак или да я забождаш леко с виличката си – хапка по хапка. Храната в супника свършва по-бързо и след час отново си гладен. Супника – красивия плейбой – е устроен така, че зърне ли го жената, то бързината, с която тя (ако пожелае) действа, за да го съблече и го вкара в леглото си е толкова голяма, че покрива рекорда на най-бързият самолет – ракета. Като със супата в супника – сърбаш я бързо, ако не си устроен с умението да чакаш, докато поизстине и едва като свършиш – разбираш, че от топлината езикът ти е целият на рани, дори не си усетил вкуса – било е толкова бързо.
Така е и с бързата връзка.

Анотация Автор: Милена Янева Обем: 116 стр. Формат: 20/14 см. Издател: “Звездан” Подвързия: Мека корица ISBN: 954-8307-47-02 За покупка: цена – 8 лева Връзка с автора: GSM 0878374585 Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите